Търсене в този блог

неделя, 27 февруари 2011 г.

Снежанка ви поздравява!

Като човек, започнал да кара ски на преклонна възраст и в алпийски курорт, хранех огромни резерви към българските зимни курорти. Но прекрасното време, страхотната природа, относителното спокойствие (сравнение именно с алпийските курорти) ме накара да си променя мнението.


Красотата на Родопите е несъмнена. Занапред още много мои постове ще са посветени на тях:)

Освен националната гордост


В Пампорово процъфтява и българо-чуждестранната дружба

Пистите са обработени и все още "девствени" в 8.30 часа сутринта

Имаше малки


които подаваха ръка на големите


Имаше и сладки четириноги приятели



Някои от посетителите бяха избрали да преспиват така


а други предпочитаха да почиват така


Имаше и ентусиасти, които показваха умения


 а други ползваха сноуборда не по предназначение (Виктор и Ема:)

Аз използвах възможността да се повозя и да начеша крастата си да направя поне 100 снимки (не, няма да ги кача всичките . . . за ваше съжаление:)

Българският събрат на "Фибата" в Монте Карло 

Сякаш е в Алпите, а?!

Красотата на природата е това, което ще ме връща още много пъти в Родопите:



И накрая поздрави от Снежанка :))





четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Честит Рожден Ден Тати!

Първата рисунка-честитка, направена специално за тати. Нарисувана, надписана и подарена.

Непознатата България

През лятото на отминалата година направихме интересно пътешествие в най-южната част на България встрани от Златоград. В този регион има пътища, които стигат до някое село като крайна точка на техния "път" и оттам нататък не продължават за никъде. Усещането е странно, непривично за нас, които живеем в Големия град. Знаеш, че някъде по света има хора, които живеят различно от теб, но не очакваш, че това се случва само на 3-4 часа път с кола.


Тук хората живеят здравословно, дотолкова доколкото въздухът е чист, храната е без нитрати, консерванти и оцветители. Все пак животът им в XIX век оставя следи по лицата им - на 40 години изглеждат като стари баби и дядовци.


И тръгнахме ние, като някакви пътешественици-откриватели из това затънтено място. Вървим и разглеждаме, сякаш сме антрополози и правим етнографско проучване. Оглеждаме и цъкаме с език. Помислих си "Какво забравено от Бога място". . . . . а после се запитах по какво всъщност съдя, че това място е забравено от Бога. Извън големите мегаполиси има безчет такива места, че и още по-малки и бедни, до които дори и асфалтов път не стига. А къде и кога човек е по-близо до Бога - в големия град или в края на асфалта, когато събира тютюн от земята или когато седи пред компютъра, когато пали печка с дърва, или когато се топли на климатик, когато чува звуците от щурците, птиците, вятъра в клоните или когато се опитва да надвика някого по телефона сред автомобилния трафик и клаксони на коли.



Тук животът е прост, семпъл, но пък ароматен и свеж.

И нашите деца, по детски непосредствени, не-цивилизовани все още,  щастливи тичаха из селото и гората като маугли-та от джунглата.