Непознатата България

През лятото на отминалата година направихме интересно пътешествие в най-южната част на България встрани от Златоград. В този регион има пътища, които стигат до някое село като крайна точка на техния "път" и оттам нататък не продължават за никъде. Усещането е странно, непривично за нас, които живеем в Големия град. Знаеш, че някъде по света има хора, които живеят различно от теб, но не очакваш, че това се случва само на 3-4 часа път с кола.

Тук хората живеят здравословно, дотолкова доколкото въздухът е чист, храната е без нитрати, консерванти и оцветители. Все пак животът им в XIX век оставя следи по лицата им - на 40 години изглеждат като стари баби и дядовци.

И тръгнахме ние, като някакви пътешественици-откриватели из това затънтено място. Вървим и разглеждаме, сякаш сме антрополози и правим етнографско проучване. Оглеждаме и цъкаме с език. Помислих си "Какво забравено от Бога място". . . . . а после се запитах по какво всъщност съдя, че това място е забравено от Бога. Извън големите мегаполиси има безчет такива места, че и още по-малки и бедни, до които дори и асфалтов път не стига. А къде и кога човек е по-близо до Бога - в големия град или в края на асфалта, когато събира тютюн от земята или когато седи пред компютъра, когато пали печка с дърва, или когато се топли на климатик, когато чува звуците от щурците, птиците, вятъра в клоните или когато се опитва да надвика някого по телефона сред автомобилния трафик и клаксони на коли.

Тук животът е прост, семпъл, но пък ароматен и свеж.

И нашите деца, по детски непосредствени, не-цивилизовани все още,  щастливи тичаха из селото и гората като маугли-та от джунглата.